Беше ти гадно и, естествено аз моменталически протегнах ръце и те прегърнах без да се замислям. След това 2 дни никакъв контакт… и след това “не те обичам повече”, дори без да си ме погледнала в очите поне един път? Без да си направиш труда да ме потърсиш за каквото и да е? Не, знаеш ли кво? Не заслужавам това отношение от теб.
Fuck you.
Dreaming of Screaming
Не съм писал от доста време. А имам доста неща, които ми се иска да напиша.
Все ми е тая. Всичко = нищо? Имаше време, когато всичко = хората около мен, хората като цяло. Тези, които са ми близки и тези, които не ме бъркат (но въпреки това го правят, хаха). Толкова много отговори си построих, че вече забравих какъв беше първоначалния проект.
Чаптър 1 : Селфrealisation / Кондемнейшън
Имаше време, когато знаех какво точно искам. Просто не гледах далеч в бъдещето. Така придобих умението да живея в момента повече, от колкото да живея за УТРЕ. Игрите не бяха много добър избор, но си бях щастлив докато играя. И разбира се, не можем без това което нямаме -_- . Аз си нямах връзка. И докато се опитвах да имам се оплетах здравата, лол. И дойде момента, в който си казах “аре стига игри”, момента беше мини-епик за мен. От друга страна… кикнах един адикшън и го заместих с друг. Фразата “достатъчно наркотици” вече изгуби значение. Както и “извинявай”. Както и “обичам те”. Всичко звучеше велико, до един момент. Сега това са просто буквички и звуци.
Нооо, все пак ставаше дума за момента на реализация. Игрите са лошо нещо, наркотиците са супер фън, хората са супер яки и обичащи. Защо да пропускам всичко това?
Чаптър 2: Дъ Truth
Всеки ден виждам духа на прекрасни хора да избелява, малко по малко. Виждам как умират по най-бавният начин и не мога да направя нищо по въпроса. Освен да се опитам да си дам отговор на въпроса “защо се случва това?”… Мислих, мислих, мислих, обсъждах и премислих. Премислянето е по-шит от предрусването. And I lost it all. Why did I go there? Какво правя тук и кой по дяволите съм аз? Спомням си, че бях готов да се отдам напълно. И look-вах forward към това. Не съм губил време в съмнения, нито съм имал някакви очаквания. По-просто казано – бях ебати ентусиазираното копеле. Мечтаех си да прегръщам и да обичам, да давам и да бъда оценяван. Още от 2ри клас насам. Аз бях единственото момче, което предпочиташе да дава писма с лейм айтеми в тях на момичетата, вместо да ги боде с игли по неоформените задници, образно казано. Сега това ми се струва глупаво, но аз си вярвах и всичко си беше окей. Докарах се до днес, когато мечтая да крещя наляво надясно, ДА КРЕЩЯ И ДА ВИКАМ И ДА СКАЧАМ И ДА ВИКАМ И ДА КРЕЩЯ! И дори не знам защо, просто искам. Искам да изкарам всичко, което съм събирал до момента. Иска ми се да започна отново, да си ресна талантите и да бъда нещо различно, което съм изграждал с мисъл, а не без да искам. Времето се разпиля по целият ми под, добре че имам прахосмукачка. Обаче тя иска ток, а тока иска 50 стотинки. Ами ако нямам 50 стотинки? В крайна сметка истината, до която стигнах не беше една.
Каква е истината?
а) Да бъдеш добро създание с добри мисли.
б) Да мислиш първо за себе си, след това пак за себе си и после за другите, ако имаш време.
в) Да умееш да живееш само за момента, когато и да е било, където и да е било и да си щастлив СЕГА.
г) Стабилни планове, които безусловно да следваш.
Ецт.
Сигурно отговора е пред мен – всичко това накуп! Но не става. Съзнанието е един гигантичен мини-пъзел. Как се реди пъзел, който изразява нещо, което не се е случило? Как да нарисувам утре, като дори не помня кой бях вчера? И кой по дяволите определя правилата?
Истината, до която аз стигнах е че винаги хората си отиват. И продължават някъде другаде. Самоунищожително е да се хванеш за тази мисъл, как другите се движат докато кубчето цимент, в което седят краката ми засъхва. Accidents happen. Повечето хора помагат предимно на огледалото си. Тъжна мисъл, но все повече се убеждавам че е факт. Адски трудно ми е да определя, но мисля че до момента винаги съм черпил енергия главно от факта, че ще липсвам. Че имам значение, и т.н. Е тези булшитове. От хората около мен главно. Но вече не го виждам това. Едните бързат за след малко, другите се опитват да настигнат сега, третите просто цапат и чистят наляво надясно. Четвърти са други и т.н. Но има нещо, което обединява всичко – АЗ. Ит, его, суперего, бла, лол. (Йерархията върви така)
И всичко това е разбираемо. Просто е контра за моето щастие. Не съм се чувствал щастлив от месеци. Хаха, една седмица без секс и всичко се разпада. Не може да се живее в панелка с основи от кибритени клечки. Най-малкото всеки може да намине и да ритне някоя клечка, тогава целият блок пада. Цялата тази нестабилност, която уж трябва да е МОЯТА основа е пълна измишльотина. Логически погледнато не е възможно основата да ти е нещо, което дори не е част от теб. Стигам до извода, до който винаги стигам – сам е по-добре. Всичко индикира, че САМ Е ПО-ДОБРЕ. Най-добре! Но аз не съм известен с това, че следвам патерната. Не ме устройва да съм си най-добре със себе си. Имам нужда от качествата на хората до мен. В миналото имах умението да прощавам всичко и да забравям. Стигнах до извода, че аз всъщност съм прощавал, но след като адски много хора злоупотребиха с това… станах адски злопаметен. Бавно започнах да спирам да виждам предимно плюсовете на хората и започнах да виждам задници, глупачки, грубияни и лъжци. Което пак е абстрактно, защото не е в средата а просто в другият край. А сега ми е адски трудно да се хвана за центъра и да се балансирам. Ако баланса е да караш скейт през лятото и сноуборд през зимата – аз никога не съм карал скейт добре. За сметка на това сноуборда ми дава 2 пъти повече удоволствие от всичко друго, но е само през зимата. А моята зима се проточи прекалено много, но не съм карал борд нито един път.
Никой няма да ме качи на шибаното Лале, ако сам не го направя. Но сам е скучно.
Чаптър 3.
Искам отново да мисля позитивно. Просто да мисля позитивно, да гледам хората и да им се усмихвам. Да ги карам да се смеят. И колкото повече “пораствам”, толкова повече смеха намалява. Колкото повече се закопавам, толкова по-студено става. Закопавам се, за да ми е топло и продължавам да се заривам, вярвайки сляпо че ще ми стане по-топло. НО КАК ДА МИ СТАНЕ ПО-ТОПЛО КАТО ШИБАНИЯТ МИ ПРОЗОРЕЦ НЕ СЕ ЗАТВАРЯ? Вечно отвореният прозорец. Откраднатите панталони. О_О
I went beyond and I lost it all, why did I go there?
Не искам и нямам нужда от чуждото съжаление, не искам никой да ми помага, защото нещата стоят наопаки.
Може би времената са такива, че epic-а вече не съществува. Поне не по начина, по който ми се иска. Безсмъртната любов, битката за чест, ецт. Интегрирани са ни като идея, ембеднати са в съзнанието ни. Но главно от приказките и филмите, where it’s beautiful. Вече не съм влюбен, лошото е че не съм влюбен в живота, още по-малко в себе си. Вече притежавам сълзите на загубилият се, не на разбитият.
Има нещо, което ме крепи обаче. Ако знаеш какво искаш от живота и си искрен със себе си абсолютно винаги… живота обикновено ти дава това, което искаш. Но е много трудно да си искрен със себе си. Особено ако си се лъгал в продължение на много време. Лъжец, шибаняк.
Може би великите неща стоят сами.
And if you go, I want to go with you.
And if you die, I want to die with you.
TAKE YOUR HAND AND WALK AWAY
Трудно е да слушам музиката си сам, неприятно е да чувствам нещата едностранно. Не искам да се поставям на чуждото място. А къде е моето? Преди време стоях пред една доста интересна врата, която ме гледаше лошо. Но аз й се усмихвах, толкова искрено се усмихвах, че тя се отвори и аз влезнах. Игнорирах лошият поглед и това беше грешка. I went beyond. Намерих, това което исках и се оказа, че не искам нищо повече. Нау уот? Не мога да проследя нещата, не мога да разбера от къде идва проблема. Опитвам се да си давам нов отговор всеки ден, обаче нещата просто се трупат. Винаги съм бил разхвърляна личност, знаейки кое къде е, обаче разпилян до костите. И не виждам смисъл да подреждам. Защо да го правя, като знам кое къде е?
Вече виждам, че най-великите любовни истории са приключилите. По трагичен начин, при това. Величието клони към чистата и проста трагедия. Умри млад и никой няма да те порицава, че не си постигнал нещо. Умри влюбен и никой няма да те порицава, че си изневерил. И не става дума за едната любов, а за всичко. Но все пак… любовта е просто химия, нали? И човешкото тяло е 70тина % вода, но когато се спъна и падна не се разливам по пода, а ставам и продължавам. Или си чупя нещо.
Фък, не знам какво повече да напиша. Най-много да се загубя малко повече.
Just a copy of an imitation.
Може би това е моето парче текст.
So walk away and let me be. Seriously!
Всичко се промени, останах само аз. Всички са различни и то по грешен начин. Всичко е супер празно, целият град е сив, ебати депресантското място. Всичко, което мислех че имам изчезна и е време да градя на ново. Не се понасям, защото още ми пука прекалено много. Сънищата не ме оставят, мислите са замъглени. И от къв зор? За чий хуй ми пука? До кога ще губя от това, че ми пука. Писна ми, а не искам да ставам поредният задник който просто не може да се отвори отново пред някой и цял живот е сам. Искам ново аз, но не искам да губя себе си.
Всичко се промени и аз съм отвратен от всичко. Нямам си човек, който ме надъхва да живея. Може би е най-яко да нямам нужда от такъв човек, но аз не мога да променя корените си толкова лесно. Важното е да не губя себе си консумиран от гняв и омраза! Не искам да ставам лайно. Цяла година постоянно се притеснявам за хората около мен. Последните 2 седмици постоянно имам кошмари свързани с някого за когото ми пука, който страда. И не ме познава, не ме отчита като същество, хаха. И защо трябва да продължава да ми пука?
Дойде време да активирам силата и да направя своят избор. Мисля, че си струва. Ще загубя най-ценното нещо, което съм имал и всичко свързано с него. Ще трябва да съм напълно сам и да започна да градя на ново, нямам нов избор. Не мога да позволя на китарата да замести моята дръм машина. Не мога да позволя да ми бъде отнето поредното парче от моята самоличност. И най-вече не мога да промея как може да има толкова омраза във всичко.
Сигурно след 1-2 месеца ще съм като нов, презареден. С едно на ум, но презареден. И когато си задам въпроса кой искам да имам тогава като важен за мен човек, всичко става сложно. Може би не би трябвало да си задавам този въпрос и да спре да ми пука толкова много за хората, на които не им пука за мен. Нямам останали нерви, които да унищожа. Имам толкова много насъбрана неизползвана любов обаче… Която с едно щракване може да се превърне в омраза.
Това е съвсем нов етап в моят живот, време е да направя нещо със себе си. Време е да стана егоист, ама ебати супер трудно е. Колко пъти трябва да се застрелям още, за да спра да усещам? Деба, защо това не ми се случи преди 2-3 години, когато имах време за глупости?
Самоанализа говори за промяна, но е трудно да се определи каква. Май ще взема червеното хапче. Ще взема всичко, което поискам.
You came and you took and you never looked back.
What you had you’ll never have again.
What was left you destroyed.
What could’ve been will never be.
I didn’t even get a chance to change things.
I hope you’re happy.
No, I lied. I don’t.
Никога няма да забравя как това приключи и ще се погрижа повече да не се отдавам на никого. Благодаря, че ме научи как всъщност да мисля само за себе си.
… най-гадният сън. Той включваше теб, разни наркотици и тегави моменти. Стигнах до извода, че все още ми пука много. Но също така стигнах до извода, че не мога да си позволя да плюя върху доверието си към теб. Общо взето нещата вървят към някоя от крайностите, време е да направиш избор.
I’ve got the understanding of a four year old
I’ve got the piece of mind of a killer’s soul
I’ve got the rationale of a New York cop
I’ve got the patience of a chopping block
I’ve got the accumen of a seasoned pro
I’ve got the legacy of a billion souls
I’ve got the world down my back, but I don’t seem to care
I’ve got the comprehension of a world unaware
Can’t you trip like I do?
Laid out on my back, I can’t sleep ’cause I’m slumming
Eyes in my teeth, I can’t see ’cause I’m eating
Head full of noise, I can’t think ’cause it’s crushing
Back on my feet, like a freight train I’m cumming
